Само регистрирани потребители могат да публикуват мнения. Моля влезте или се регистрирайте за минута.
В програмата:
Едвард Григ - Сюита No.1 "Пер Гинт"
Макс Брух - Концерт за цигулка
Цезар Франк - Симфония в ре минор
Едвард Григ
Роден: Берген, Норвегия, 15 юни 1843 г.
Починал: Берген, 4 септември 1907 г.
Период на композиране на творбата: 1874 -1875 г.
Световна премиера: 24 февруари 1876 г. в Кристиания (днешно Осло), в изпълнение на оркестъра на Театър Кристиания, под диригентството на Юхан Хенум
„Уважаеми г-н Григ,
Пиша Ви във връзка с един проект, с който възнамерявам да се заема и в който Ви каня да участвате и Вие...Предлагам да адаптирам за сцената (драмата) Пер Гинт, чието трето издание ще се появи скоро. Бихте ли композирали музиката, която ще е подходяща за нея?”
С това писмо, написано от норвежкия драматург Хенрик Ибсен, започва едно от най-успешните сътрудничества в историята между драматург и негов съвременник музикант. Ибсен публикува драмата си Пер Гинт седем години по-рано – пише я в рими и отдава слабо внимание на практическите въпроси около една театрална постановка. Вместо това той я замисля като национална епична поема. Но през 1873 г. убеждават Ибсен да свие Пер Гинт до форма, която би могла да бъде поставена на театрална сцена.
Григ веднага приема поканата да съдейства за поставянето на Пер Гинт. Сценичната версия на творбата, представена за първи път в Кристиания (Осло) през 1876 г., има огромен успех. Рецензия в главния сутрешен вестник в града я обявява за „изключителна творба ...с наличието на дръзка оригиналност в цялостното музикално оформление.”
Макар, че цялата музика към спектакъла на Пер Гинт днес се изпълнява рядко, тя става особено популярна чрез двете оркестрови сюити, които композиторът извлича от партитурата десет години по-късно. Сюитите Пер Гинт, издадени през 1888 г. и 1893 г., са се запазили като едни от най-популярните концертни творби на Григ.
Сюита №1 започва с Утро - музика, която се използва навсякъде (от рекламни клипове до анимационни филми), заради емоционалната картина на изгрева в началото на красив ден. В първо действие на пиесата Пер се завръща от живота си като отшелник в планината тъкмо навреме преди кончината на майка си. Смъртта на Озе е тържествена елегия, която съпровожда този момент в пиесата. Танцът на Анитра първоначално е представлявал музика за млада бедуинка, която грабва погледа на Пер с един секси кючек. Частта "В пещерата на планинския цар" рисува картина на група доста немирни тролове, които се веселят, тук темпото се засилва и музиката става все по-буйна и неудържима.
Макс Кристиан Фридрих Брух (6 януари 1838 г. – 2 октомври 1920 г.), известен още като Макс Карл Аугуст Брух, е немски композитор романтик и диригент. Написал е над 200 творби, между които три концерта за цигулка, един от които е задължителен във всеки цигулков репертоар.
Брух е роден в Кьолн, провинция Рейн, където получава ранното си музикално образование под ръководството на композитора пианист Фердинанд Хилер.
Той има дълга кариера като учител, диригент и композитор, като се мести на различни музикални постове в Германия: в Манхайм (1862-1864), Кобленц (1865-1867), Зондерхаузен (1867-1870), Берлин (1870-1872) и в Бон, където пребивава през периода 1873 -1878 г., работейки на частна практика.
На върха на славата си Брух работи три сезона като диригент на Кралското филхармонично общество на Ливърпул (1880-83). Преподава композиция в Берлинския университет за музика [Berlin Hochschule für Musik] от 1890 г. до пенсионирането си през 1910 г. Брух умира в дома си в Берлин-Фриденау.
Концертът за цигулка №1 в сол минор, опус 26, на Макс Брух е един от най-популярните цигулкови концерти в репертоара за цигулка. Той продължава и до днес да се изпълнява и записва от много цигулари и с основание се смята за най-прочутата композиция на Брух.
Брух се натъква на трудности, докато пише този концерт, неговата първа значима творба. Имало е дори едно публично изпълнение на предварителен вариант на концерта, от което Брух не бил удовлетворен. Известният цигулар Йозеф Йоахим направил важни препоръки (впоследствие той играл същата роля и при създаването на концерта на Брамс) и Брух бил достатъчно разумен да приеме неговите съвети. Когато концертът е изпълнен в окончателната си форма през 1868 г., солист е бил самият Йоахим (Брух посвещава партитурата си на него).
Цигулковият концерт се състои от три части:
1. Прелюдия: Allegro moderato
2. Adagio
3. Финал: Allegro energico
Първата част е необичайна, тъй като представлява Vorspiel, прелюдия към втората част и е пряко свързана с нея. Тя създава у слушателите впечатлението за спокоен военен марш, макар че в цялата част се долавя някакво предупреждаващо предчувствие. Творбата започва в бавно темпо, като мелодията се поема най-напред от флейтите, след което възхитителното соло на цигулката зазвучава гръмко с кратка каденца. Това се повтаря отново, служейки като въведение към главния раздел на тази част, който съдържа силна първа тема и много мелодична, и доста по-бавна, втора тема. Частта завършва, както и започва - с две кратки каденци, но много по-виртуозни от предишните. Финалното тути на оркестъра се прелива във втората част, като свързващото звено е една-единствена ниска нота на фагота.
Бавната втора част често буди възхищение заради въздействащата си мелодия и в общи линии се възприема като сърцевината на концерта. Наситените, широко разгръщащи се теми, поднесени от цигулката, са подчертани от постоянно разгръщаща се оркестрова партия, която поддържа жизнеността на частта и й помага да преминава от една партия в друга.
Третата част, Финалът, започва с изключително наситено, макар и тихо, оркестрово встъпление, което отстъпва пред изявата на солиста с пищната тема с брилянтни двойни натискания на струните. Творбата завършва с голямо акселерандо, водещо до огнен, възпламеняващ финал, който се извисява все по-високо, като става все по-бърз и по-гръмък и в крайна сметка приключва с два кратки, но грандиозни акорда.
Цезар Франк (10 декември 1822 г. – 8 ноември 1890 г.) е белгийски композитор, органист и преподавател по музика, живял във Франция. Той е една от големите фигури в музиката на Романтизма през втората половина на XIX-ти век.
Симфонията в ре минор е най-прочутата оркестрова творба на Цезар Франк и единствената симфония, която е написал. След двугодишна работа композиторът завършва симфонията през август 1888 г. Премиерата й е в Парижката консерватория на 17 февруари 1889 г. под диригентството на Жюл Гарсен. Франк посвещава симфонията си на своя ученик Анри Дюпарк.
Славата и репутацията на Цезар Франк се дължат предимно на малък брой композиции, повечето от които са писани към края на живота му. От тях Симфонията в ре минор е една от последните му творби. Изпълнена е за първи път само година преди смъртта му.
Фактът, че Франк най-после се решава да напише симфония, е необичаен сам по себе си, като се има предвид, че тази форма е рядко явление във Франция през XIX-ти век, която считала симфонията за цитадела на немската музика. Твърде вероятно е възникването на Симфония в ре минор да се дължи на успеха на неговите въздействащи Симфонични вариации за пиано и оркестър, композирани през 1885 г.
Подобно на по-ранните творби на Сен-Санс и Берлиоз, както и в своите собствени композиции, Франк също използва циклична структура в построяването на симфонията си. Действително Симфонията в ре (минор) си остава най-открояващият се пример за циклично симфонично композиране в традицията на Романтизма. (Цикличната форма представлява техника на музикално изграждане, включваща многобройни сектори или части, в които една тема, мелодия или тематичен материал се появяват в повече от една част като обединяващо средство.)
Франк обаче използва и едно типично „немско” звучене, като се въздържа както от новостите в оркестрацията (с едно забележително изключение), така и от националистическо тематично вдъхновение, каквото Сен-Санс и Д’Енди са използвали, за да диференцират собствените си симфонични пиеси. В резултат на това Симфонията в ре на Франк може да се възприеме като съюз между две големи самостоятелни национални форми: френската циклична форма и немската романтична симфонична форма, с ясно долавящо се влияние и от Вагнер, и от Лист.
Това неочаквано сливане е донякъде причината творбата да бъде зле приета при първото й изпълнение. По-важен, обаче, е фактът, че приемът на симфонията на Франк е отражение на политизирания свят на френската музика поради разцеплението в Националното музикално общество (Société Nationale de Musique), основано от Сен-Санс през 1871 г. като реакция на анти-германските настроения, породени от Френско-пруската война. Разривът от 1886 г. е предизвикан от решението на Музикалното общество да приеме „чуждестранна” (т.е. главно немска) музика и възхищението към музиката на Рихард Вагнер, което изпитват някои от неговите по-млади членове (и по-специално самият Франк и Д’Енди). Това неприемливо предателство спрямо френската музика подтиква няколко консервативни членове на Обществото, водени от Сен-Санс, да подадат оставка; след което самият Франк поема председателството.
В резултат на това се установява отровна атмосфера. Противоречията проникват в Парижката консерватория и за Франк става изключително трудно да подготви премиерата на симфонията си. След като партитурата му е отхвърлена от водещия диригент Шарл Ламурьо, Франк се обръща към оркестъра на Консерваторията, който е длъжен да изпълнява творби на преподавателския състав. Но дори и тогава репетициите са нередовни и отношението е негативно.
Твърди се, че веднъж, докато присъствал на репетиция под палката на Жюл Гарсен, на която музикантите проявявали сдържаност и неотзивчивост, директорът на Консерваторията Амброаз Тома подхвърлил по повод втората част (цитиран от Венсан д’Енди в неговата биография на Франк): ”Посочете ми една- единствена симфония от Хайдн или Бетовен, в която да е използван английски рог!” (Това може и да не е достоверно, а да е било използвано от Д’Енди, който твърдо стоял в лагера на Франк, за да се подиграе с консервативния Тома, тъй като Хайдн много добре е използвал английски рогове в своята собствена Симфония №22 „Философът”.)
Политиката продължава да диктува обществената реакция към първото изпълнение на Симфонията. Критиците възприемат творбата като тромав опит за писане на оркестрова пиеса, която твърде рязко се отдалечава от класическата симфонична форма и правилата за хармония на Хайдн и Бетовен.
Съвременници на Франк, повечето от които са свързани с консервативната фракция в Националното музикално общество, са безпощадни. Известният музикален критик Камий Белег (1858-1930), близък приятел на Камий Сен-Санс и плодовит дописник, я отхвърля, описвайки я като „скучна и безцветна музика, без... елегантност и чар”. Той иронизира главната четиритактова тема, върху която се разгръща цялата симфония, изтъквайки, че тя „едва ли надхвърля равнището на темите, давани на студентите от Консерваторията.”
Списание Le Ménestrel я нарича „мрачна...[Франк] е има%D
