През април 1989г., очарователно самовластният Херберт вон Караян се оттегля от поста си на музикален директор на Берлинска филхармония - западно-германският ансамбъл, който е ръководил в продължение на 35 години и превърнал в най-брилянтния оркестър, който света някога е чувал. През юли той умира. На 9 ноември Берлинската стена пада.
След това, на връх Коледа, Леонард Бърнстейн, старият съперник на Караян, привиква членове на оркестри от Мюнхен, Дрезден, Ленинград, Париж и Ню Йорк в някогашната и бъдеща столица на Германия за официален концерт, празнуващ падането на стената – историческо изпълнение на 9 симфония на Бетовен. Дали и великата Берлинска филхармония е паднала?
Не е. Всъщност, това, което някога е било оркестъра на Третия Райх (Караян преди е бил член на Нацистката партия) е било освободено.
Берлинска филхармония, която ще се появи в концертната зала Уолт Дисни в програми съдържащи Брамс и Шьонберг в понеделниците и вторниците, дирижирани от Саймън Ратъл, е все още оркестър с пленителна виртуозност, а звуците му – кадифени и ослепителни. Но Берлин е коренно различен град отпреди 20 години, и Филхармонията е точно толкова коренно различен оркестър.
Като град, построен наново с помощта на чуждестранни архитекти, някогашният арийски оркестър сега се гордее с музиканти от 40 националности. И като Берлин през двете десетилетия от германското обединение, водещият оркестър е бляскав и на върховно ниво, и все пак дълбоко в себе си - неотклонно традиционен.
Предизвикателството, тогава, за Берлинска филхармония е не само да остане символ на града (концертната му зала, Philharmonie, се помещава в това, което сега е център на модерен Берлин), но също и да бъде пример за културно и социално унифициране в неспокоен метрополис, където старо и ново, германско и чуждестранно влияние, вълнуващо ако не и напрегнато, съществува съвместно.
Училища и затвори
Тук се появява и Ратъл. Когато той става главен диригент на оркестъра и артистичен директор през 2002г., след 18 години работа със симфоничния оркестър на град Бирмингам в Англия, той попада в град, който е бил финансово разорен, но бликащ от енергия в артистично отношение и оркестър, който е имал трудни, но не посредствени 13 години под ръководството на Клаудио Абадо. Италианският диригент е започнал проект по модернизиране и сега организационната мисъл може да бъде готова за голямо музикално приключение.
И то какво приключение получава – може би по-голямо от това, което изпълнителите, публиката и критиката очакват. Приветстван като „Слънчевият Сър Саймън”, Ратъл завежда този елитен оркестър на места, където не са и сънували кракът им да стъпи – в училища в бедни емигрантски квартали и в затвори с максимална охрана. След известно време, германската преса започва да се обръща към Ратъл, разкривайки как Слънчевият Сър Саймън дирижира само празни усмивки.
„Беше интересно пътешествие”, сподели Ратъл миналата седмица по телефона в Берлин след репетиция за американското му турне, което започна в Ню Йорк. „Бавно и сигурно се сплотихме чрез медени месеци и обратното. Спомням си как Караян каза, че с оркестър като този, първите 5 или 10 години са традиция. Не му повярвах съвсем. Но след това, което понякога изглеждаше като движение със скоростта на тектонски плочи, или като усмивката на Гордън Браун (британския премиер), ние сега имаме традиция, върху която да надграждаме.”
Отново любимец на Берлин, Ратъл дължи поне до известна степен обрата си на Брамс. Преди година той дирижира цикъл от 4 симфонии - музика, която е била в колективната психика на оркестъра от създаването му през 1882г., възприемана с възторг. Симфониите бяха записани на живо и бяха тъкмо пуснати като комплект от компакт дискове от EMI Classics.
Изпълнението, както винаги с този оркестър, е превъзходно. И лесно се вижда защо най-накрая спечелва съмняващите се в него. Има за всекиго по нещо. Оркестровият звук е мощен и месест, но също и изящен. Това е Брамс с жизненост и също с есенно излъчване, Брамс, който е тежък и сериозен, но не потискащ, Величественият Брамс, но не недостъпният Брамс.
Положението е, в най-добрия смисъл, на Берлински Брамс, и Берлин не се съмнява, че се нуждае от повече. Миналия месец, оркестърът с автономно управление удължи договора на Ратъл до 2018г. Първо, че ръководи все по-млад и пълен с повече чуждестранни членове оркестър. И дори тези който са там, включително и водачите на групи, са пристигнали без някога да са свирили определени ключови творби като 5 симфония на Бетовен.
Но Ратъл бързо подчертава, че берлинската традиция, която той е съживил, не е толкова идеална, както хората си мислят.
ДНК-то на оркестъра някакси се трансплантира на новите инструменталисти, но не без случайната генетична мутация. „Понякога трябва да търсим този стил” коментира Ратъл, „защото всъщност има много представи за това какъв е бил стила на оркестъра. Това е оркестър, който слуша.
„Много американски оркестри ще кажат, ‘Само ни дай ясно темпо’. Но това не върши работа тук. Трябва да намериш начин да ги подканиш да свирят, и се научих да бъда много по-свободен и по-малко контролиращ. Сега, когато правим симфониите на Брамс отново за турнето, вече ги преосмисляме. Процесът никога не спира.”
Разликата сега е, че Ратъл е част от неговата общност. В началото, той разделя времето си между Англия и Германия и не е говорил немски. Но сега се е установил в Берлин с третата си жена, чешкият мецосопран Магдалена Козена, и двамата им малки сина.
Сътрудничество
Ратъл се е превърнал в евангелист относно разпространението на думата му отвъд широките простори с дигиталната концертна зала на филхармонията. Това е първият оркестър, който излъчва концертите си с HD образ и звук на сайта си платено.
Въпреки че не е дирижирал в Лос Анжелис, където е бил главен гост-диригент на филхармонията на Ел Ей от 1981 до 1994, от 2003г. насам Ратъл твърди, че се движи паралелно със Западното крайбрежие и особено с композиторът Джон Адамс и режисьора Питър Селърс. Берлин беше един от възложителите на „Цъфтящото дърво”, най-скорошната оперна колаборация между Адамс и Селърс.
Като последствие, Ратъл е поканил Селърс да „придаде ритуален характер” на Матеус Пасион на Бах на изпълненията им на Великденския фестивал в Залцбург и след това във Philharmonie в Берлин.
„Повреме на хорова репетиция за ‘Цъфтящото дърво’,” спомня си Ратъл, „Питър реши, че е ужасно важно да разкаже на хора какво е чувството, когато родител е принуден да бие детето си,” което е част от сцена в операта. „Когато влязох Питър беше облян в сълзи, както и хорът. В този момент знаехме, че той трябваше да се върне.”
Той искаше от Селърс за Бах, не сценична постановка, а субективиран контекст. Солистите и хорът ще пеят наизуст, така че ще бъдат свободни да се движат наоколо, но няма да има костюми и, допълва Ратъл, той отхвърли молбата на Селърс за танцьорите. Идеята е просто да прекара няколко месеца, достигайки колкото се може по-надълбоко в абслоютно творение на изкуството.
Ратъл е отдавнашен защитник на Густаво Дудамел, музикалният директор на филхармонията в Ел Ей, и Дудамел е чиракувал за кратко в Берлин при Ратъл.
„Но Густаво едвам се задържа достатъчно дълго около мен, за да твърдя, че съм му наставник,” споделя Ратъл. „Той е физически и музикално печен, един от най-завършените диригенти, които съм виждал.
Моля се”, заключава той, ”той да продължава да расте.” В тази връзка Берлинската филхармонония на Ратъл, където Дудамел сега е чест гост, може също да бъде за пример.
Източник: Los Angeles Times
