При огромните им възнаграждения е трудно да се каже какво толкова допринасят диригентите за изпълнението на музиката.
Малко хора остават неосведомени за извънредните възнаграждения, на които се радват много банкери и администратори. Още по-малко хора са разбрали за астрономическите заплати припечелени от именити представители. Да вземем например тези от класическата музика.
Диригентите са загадъчна порода. С бликаща самоувереност, издигната на подиум, те са надарени според критиката с магически способности.
Както отбеляза писателят Елиас Канети: „Няма по-явна демонстрация на сила от диригенското изпълнение”. И все пак, за цялата тази мощ, това което правят остава загадка. На практика, това е най-задаваният въпрос на оркестранта.
Можете да да кажете, че оркестрите могат да свирят без помощ. От помощ е ако някои следи партитурата и ритъма точно. И ако се отнася към музикантите с респект, както и да помага за оформлението на изпълнението, толкова по-добре.
Има някои, които го постигат, чиято страст е вдъхновяваща, чиято проницателност провокира, разкрива и подчертава. И малко от тях са велики. Те обикновено са онези, които се посвещават на музиката изцяло, които правят разботния процес радостно, колаборативно изживяване.
Но до колко допринася средностатистическият диригент? Може да се каже, че музиката, с достатъчно квалифицирани изпълнители, говори сама по себе си. Дори в случаите на малкото талантливи маестри, уменията, които се предлагат са обект на неопределима алхимия от каризма и самоувереност. И както е случаят с всеки диктатор, това, което изглежда най-важно е възможността да вдъхват увереност в техните сили.
Не трябва да бъдете музикант, за да се зачудите дали подобно мъгляво и още по-всемогъщо описание може да бъде опасно. Нито ще се изненадате да научите, че Маргарет Тачър е била всеизвестен поклоник на Херберт фон Караян. Дори може да се спекулира, че както при банкерите, самата липса на критичен анализ води до разпад на оркестъра.
По един или друг начин заплатите на диригентите се покачват през годините извън всякакви граници. Дори преди три години имена като Лорин Маазел правеха повече от 2 млн. щатски долара на година и Майкъл Тилсън Томас и Джеймс Ливайн повече от 1.5 млн.щ.д.. По-малко диригенти днес получават често хонорари, които са поне 100 пъти по-големи от тези на музикантите, които дирижира.
В Лондон, местният диригент на главен симфоничен оркестър получава 25 000 лири стерлинги на концерт. Обикновените изпълнители, същевременно, обикновено печелят по 107 лири за репетиция и концерт. Диригентите се спречкват помежду си за огромни заплати. И докато може да се спори за това, че по-големите имена продават повече места, немислимо е, че всяко подобно повишение би оправдало тези огромни възнаграждения.
Все пак, диригентите са човешки същества и малко могат да устоят на шумотевицата. Много от тях изискват звездно отношение и крехките оркестрови бюджети се олюляват под натиска. Мениджмънта в Обединеното Кралство в това време, се чувства безсилен да се съпротивлява. Диригентите, казват, са част от глобалния пазар. Страхуват се, че просто ще спрат да ходят там. И така продължава всичко.
Подобна самоувереност, разбира се, е увличаща. Дори най-суровият критик може да бъде съблазнен, почтителен пред разярения поглед на авторитетния маестро – всъщност бихте били пожалени заради скептично отношение към стегнатите редици, свирещи зад него заедно. И при все, докато всеки един от великите жестове се разглеждат с неодобрение, реалността, както изпълнителите я виждат, е различна.
Истината е, че почти последната посока, в която гледа музиканта, е към диригента. Просто няма време. Нотите летят и мозъкът е в преумора, зает да обработва огромно количество информация на страницата. Цялото физическо същество е ангажирано, съсредоточено върху нотите и инструмента, върху носенето на звука, преплитащите се гласове на колегите.
Диригентът остава, в по-голямата част от времето в периферното зрение. От време на време, с повече късмет, може да му спестиш поглед. Поглеждаш към него във важните моменти – в началото и края, например – както би проверил скоростомера или огледалото за задно виждане докато шофираш. Да мислиш, че диригентът е най-отговорен за музиката, е като да вярваш, че авиодиспечерът трябва да обере лаврите за иапълнението на Червените стрелки (американски отбор по въздушна акробатика - б.пр.).
Както каза един водач на група в оркестъра: „Разликата между много доброто изпълнение и великото е по-често, ако не винаги, в ръцете на изпълнителя. Никой диригент не може да обира лаврите за това.”
Така че какво може да се направи за да се развенчае образът на маестрото? В САЩ, оркестрите изпитват статуквото - Чикаго Симфъни са обявили отрязване на бюджета за 2010г. за гостуващи артисти и диригенти. Вероятно Британските оркестри трябва също така да постъпят. Кое ще спре съревнованието на музикантите, заедно с тенденцията известните да получават такива големи парчета от изчезващата торта?
Източник: Филипа Иботсън, Guardian
