Людмил Ангелов е в България за втори път през последния месец. Малко преди майсторския клас по пиано, органзиран от НБУ в зала България, по случай 200 години от рождението на Шопен, той активно прави звукозаписи за БНР, където последно записа концерт за пиано No.4 от Панчо Владигеров.

Не може да не се възхитим на активността, самоотвержеността и постоянството, когато става дума за неговата дейност на българска почва. Ангелов има едно много силно и наситено присъствие на българската музикална сцена - освен активна концертна и преподавателска дейност, той мисли и за начините, по които може да свърже Европа с България във висш културен обмен.

Достигнал до абслоютния професионален връх, той е от онези българи, които с готовност полагат усилия да поддържат комуникацията и за щастие,  в речта му отсъства онази хленчеща нотка, с която кършим ръце в последните години. Той е от хората, които хладнокръвно биха поставили проблемите ребром, назовавайки ги с истинските им имена, търсейки изводи, решения и конкретни действия.

Ексклузивно пред Classical-Bg, Людмил Ангелов разговаря за ценностите на българина, за кризата в изкуството и за срещите му с културния елит на Европа.

М.Ч.: Какво те връща към България, повече покани получаваш от тук или сам поемаш инициативата?

Л.А.: Двете неща вървят заедно, тъй като аз от доста години концертирам вече в България и не съм преставал да го правя независимо, че вече почти 20 години живея в Испания. Естествено - поканите, които през всичките тези 20 години не са спирали, но и това, че аз откликвам на тях. Желанието от моя страна е очевидно.

Имало е трудни периоди при промените, при които почти беше заглъхнал концертния живот. В последните 5-6 години има отново възраждане на богат концертен афиш, предимно в София за съжаление, но все пак и това е нещо, така че винаги се връщам с желание за концертите в България.

А това само с музиката ли е свързано или със смейството, или нещо повече - носталгия, родолюбие?

Ами с моите родители главно, които и двамата са тука и имам повод да ги виждам по-често. Аз съм зает човек и трудно бих намерил време да дойда специално до София, да се видя с тях, а имам и много приятели - съчетавам полезното с приятното. Концертите са много хубав начин да прекарам, макар и малко време с хората, които обичам.

Как протича майсторския клас? Има ли голям наплив?

Да, има голям интерес. Бяха записани 23-ма, от които на първия ден дойдоха 21 участници и в крайна сметка реших прослушването да го направя чисто информативно и да приема всичките 21 млади пианисти, с оглед на това, че за първи път се провежда този майсторски клас, организиран от Нов български университет и всъщност това е и първият голям майсторски клас, които правя в София, така че не исках никой да бъде върнат.

Много е приятно, работата засега тече много добре, надявам се, че и ще приключи добре. Има заключителен концерт на 22-ри, на който се надявам че ще се представят достойно.

Идеята е този майсторски клас да не остане като еднократен, а да се превърне в традиция и нещо, от което аз съм много щастлив, е че НБУ е избрал точно точно мен да водя такъв майсторски клас. Надявам се, че той постепенно ще придобие популярност в чужбина, за да може и чуждестранни студенти да посетят България и по този начин и българските пианисти да видят как свирят хора от друга школа. Това е много полезно винаги. Сверяването на часовниците в двете посоки е много важно.

Намираш ли разлика в мотивацията на българските студенти и тези, които са из Европа?

Мотивацията главно зависи от това, което заобикаля конкретно във всяка георграфска ширина младите таланти. И съм твърдо убеден, че тя е по-голяма, когато живота около тях им поставя повече проблеми. Когато цялото им обкръжение предразполага към една удобна и "подсигурена кариера”, тогава може би усилието от тяхна страна съответно ще е по-малко.

В този смисъл, може би българските млади таланти имат създадена една благоприятна почва, знаейки какво ни обкръжава и колко е нелек живота в България все още, независимо че някакъв прогрес е направен, че вече сме част от европейската общност. Всички знаем действителността каква е, особено в нашата сфера, колко е трудно, колко малко са перспекивите на родна почва и стават все по-малко.

Това ще ги стимулира да работят много и да търсят реализация не само в България. Говоря за големите таланти - тези, които ще търсят своята реализация на големия подиум като солисти, а оттам нататък всички останали, които не ги подценявам, мисля че не биха имали такава амбиция. За тях също тази неблагоприятна среда еднакво ще ги стимулира. Всеки според възможностите си ще търси своята реализация, но за съжаление в България тя става все по-трудна.

Тогава ние музикантите сме все по-мотивирани и по-мотивирани..

Лошото е, че сме по-мотивирани към експорт, а не към собствената си българска музикална култура, свидетели сме на това, което се случва за съжаление с нея.

Възможно ли е да човек да бъде велик изпълнител само в собстената си страна, без да я напуска, без да търси?

Никой не е пророк в собствената си родина, това е стара поговорка, но поне от моя личен опит тези, които успеят да пробият на друго място, преди всичко на големите концертните подиуми, имат моралното задължение да се завръщат в България и да се опитат да правят достяние своето изкуство на българската аудитория и да поддържат огънчето живо, защото иначе наистина нещата както вървят, нищо добро не вещае сегашната обстановка.

За това ролята на младите хора е страшно важна. За мен точно преди Коледа, в определен смисъл, е много по-удобно да си седя в къщи и да си почивам, но аз съм дошъл тук за 10 дена да направя този майсторски клас не от лична амбиция, а именно да бъда полезен, да вдъхна малко увереност на младите музиканти, че трябва да продължат напред.

Сигурна съм, че те се радват за този шанс. А имаш ли вече фаворити из тези ученици?

Имам своите предпочитания, но не би било честно сега да ги афиширам и както навсякъде, има хора които се открояват от едно общо (в никой случай нелошо) ниво, но има двама трима пианисти, които се имат реални шансове да постигнат големи успехи и това е радващо, аз винаги съм се радвал много на таланта. Достатъчно е да говорим за съвсем скорошни събития като гостуването на Евгени Божанов. Като българи трябва да се гордеем че ги има, че това е културния капитал на нацията!

Възнамеряваш ли да вземеш евентуалния победител за нещо повече от концерт на фестивала в Толедо?

Ами не. Аз просто искам да помагам. Това, че има възможност за евентуален концерт, е много хубаво, но е нещо много кратко. Моралният ангажимент на един педагог би трябвало да обхваща не конкретни изяви на негови фаворити, а по-скоро един дългосрочен план за тяхното развитие, така че за тези, които аз считам, че наистина заслужават се надявам за в бъдеще, в един по-голям период от време да имам възможността да им помогна, да ги насоча и винаги, когато имам време да бъда на тяхно разположение и като учител.

Разбира се, те имат своите учители, с които работят постоянно. Моята функция е на второто мнение, човек когато е болен... е те не са никак болни, но... хубаво е да знаеш от няколко места различните мнения. Това те обогатява и ти дава възможност да направиш своя избор и да чуеш различни виждания на преподаватели, което винаги е ценно.

Ценна е също и връзката с хора които могат да ти подадат ръка в някакъв момент...

Може би техните педагози тук, на местна почва, могат да им бъдат полезни, но все пак мисля, че с контактите, които вече съм си изградил, мога да им бъда полезен на международна сцена, и в педагогичен и артистичен план ще се опитам да го правя не само с тях, но и за в бъдеще с всички подобни други таланти, които бих срещнал.

Ако се върнем назад в началото на твоята кариера, когато прохождаше в Европа, имаше ли помощ от българи там или наградите, които си печелил са били достатъчно красноречиви сами по себе си?

Конкртена помощ от българи не мога да кажа, че съм имал. Важното е, че преди да направя кариерата имах огромния шанс да срещна един човек, който ми помогна да стана пианист - Константин Станкович, който абсолютно самоотвержено, безрезервно отдаде последните години от своя живот да бъде мой учител, тъй като аз на 16 годишна възраст бях почти стигнал до решението, че ще се откажа от пианото.

Защо?

Просто защото не вървеше. Имах страшно много проблеми. Не знаех на практика как се свири правилно на този инструмент. Имах много стегнати ръце, всяка малко по-трудна пиеса беше проблем за мен и това ме вкара в една глуха улица, от която аз не виждах излизане и затова бях решил, че ще се занимавам с композиция, дирижиране, с нещо друго но не и да бъда изпълнител.

Музиката беше това, което най-много ми харесваше и продължава да ми харесва докато съм жив, но виждах, че пианото не върви и точно в този момент се появи този човек, който започна от нулата, дори от под нулата. С невероятна упоритост от негова страна, първо ме накара да повярвам в себе си, че мога да преодолея всички натрупани в продължение на години дефекти, да се освободя от тях и да започна да свиря по нов начин.

И след това страшно ми е помагал във всичко, така че ако говорим за помощ от българи, аз никога няма да забравя, че аз всичко, което направих като пианист, дължа на него. После дойдоха наградите, успехите, всичко това беше в следствие на къртовска работа, която вложихме в продължение на почти 10 години до първите големи успехи.

Връзката България-България зад граница, толкова ли е …

Ами не, тя не е трудна. Аз съм работил с много български музиканти по света и съм имал чудесно сътрудничество с тях. Тук по-скоро стои въпроса за това, че всеки един от нас има своите лични ангажименти, когато става въпрос да се свири заедно, не просто да помогнеш на някого или той на тебе, по-скоро аз го виждам в аспекта да се прави музика, защото в общи линии тези, които могат да ти помогнат са мениджърите, агентите, импресариите. Конкретно музикантите е трудно да предложат един на друг нещо.

Повече от 15 години свирим с Веско Ешкенази, даже сме стабилна двойка - цигулка и пиано; свирил съм с Васко Василев; Светлин Русев, свирил съм с Елимира Дърварова, също дългогодишен концертмайстор на на Мет (Метрополитън – б.а) в Ню Йорк. Имал съм щастието да работя с други големи български изпълнители, да свирим заедно, да се уча от тях, взаимно да обменяме впечатления и музициране, което е чудесно, а пък е и много приятно двама българи да се появят някъде по света и изсвирят един концерт или повече, и по този начин да бъдат визитната картичка на България.

Допускам, че в това отношение не срещаш негативизъм зад граница.

Аз съм много щастлив. Привилегия е с подобни хора да общуваш, работиш и не само, а да бъдеш приятел с тях. В основата си такива чисто професионални отношения прерастват в истинско приятелство, което е още по-ценно от самото правене на музиката. В повечето случаи вървят ръка за ръка и стават повод за една дългогодишна човешка връзка.

Срещаш се с много хора покрай твоя професионален живот. Случва ли ти се да свириш в по-камерна обстановка пред по-изтъкнати и интересни личности? Какви хора те канят?

Свирил съм пред изтъкнати и пред непознати личности, очевидно в повечето случаи анонимността на публиката е важен фактор, за да може да бъдеш абсолютно обективен в това, което правиш.

Свирил съм по покана на Раниеро (Рение, Принц на Монако, един от най-дълго управлявалите монарси на 20 век в Европа, женен за Грейс Кели - б.а) в двореца в Монте Карло след като спечелих голямата награда на конкурса, те организират всяко лято голям фестивал.
Концертите се провеждат в самия дворец вътре, на открито. Много красиво място е. По лично негова покана свирих, след това имаше вечеря с цялата фамилия, двете дъщери... Всъщност той почина след това, но сегашния престолонаследник още беше принц. Всички бяха там, поговорихме...

Как те посрещнаха?

Те са свикнали - имат многогодишна традиция. Монте Карло е с много стара традиция, свирили са най-големите изпълнители, умеят да ценят, познавят много добре музиката, една компетентна публика е. Но това е едно специално събитие. Оттам нататък за редовия концерт, човек трябва да забрави кой е в публиката.

...Не за редовия концерт, по-скоро за по-домашна обстановка...

Свирил съм дори прайвит (частни – б.а) концерти, в дома на Грегорио Мараньон, внук на големия Мараньон в Мадрид, който е бил медик, писател, публицист, общественик, много голяма личност в Испания, свързана до известна степен с движението против франкизма.

Интересното е, че този внук по това време беше женен за дъщерята на Алексис Вайсенберг, Христина Вайсенберг и всъщност в техния дом ме поканиха да изнеса наистина частен концерт, на който бяха поканили културния елит на Мадрид.

Много приятно беше, дори имаше един виден фламенко музикант, който след концерта дойде и каза, „Някой път трябва да посвирим заедно, много ми хареса, в Шопен имаше някакви фламенко ритми, трябва да направим нещо...”. Той ги беше чул, не знам какво имаше пред вид, но в такива концерти понякога се зараждат контакти, които иначе в ежедневието не можеш да получиш.

Много често това са хора, които се движат в много тесни елитни кръгове и в този смисъл беше много приятно. На такъв концерт се свири по друг начин. Чувстваш се вече не като на концерт, а сред интимен кръг от приятели, свириш за удоволствие.

Ти имаш афинитет към произведенията на Шопен. Тези прозведения, възможно ли е да бъдат надминати по изящество? Харесва ли ти как пишат съвременните композитори? Тази чувственост може ли да се достигне?

Много трудно. По принцип това е въпрос на епоха, това са отминали времена. Днешната душевност е различна. Всичко което говорихме преди за факторите, които могат да амбицират един млад изпълнител в днешно време, е валидно. В същото време това са факторите, които ще сформират неговото светоусещане, неговата емоционалност. В днешно време нещата много са се променили - не можем да очакваме, че някой ще композира и ще вълнува хората по начина, по който Шопен го е правил. Смятам че не може да бъде надминат.

Действително Шопен е старата ми и първата любов. В никакъв случай не искам да се ограничавам в моят път като музикант само до неговата музика. Винаги ми е приятно да се връщам към него. От интерпретационна гледна точка е интересно поле за експерименти.

Означава ли това, че човечеството е достигнало своя връх в музикалното развитие още тогава?

Какъв екзистенциален въпрос. Постигнало е един от върховете си, подобно на епохата, в която са се появили хора като Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаело. Представи си какво е било 30-40-те години на 19 век в парижките салони. От едната врата са влизали Шопен и Лист, а от другата - Берлиоз и Росини. Това са музикантите, а там са били Виктор Юго, Александър Дюма, Алфред дьо Мюсе, елитът на световната култура.

Само за много кратък период от време има една невероятна експлозия от гениалност на родените между 1809-1815г. Това е едно изсипване на невероятна енергия, космическа може да я наречем. Такива епохи е имало. Не е изключено да дойде един момент - сега говорят за новите деца кристални и индиго - нов етап в развитието на човечеството. Децата родени след 2000 година са именно такива. Кристални и индиго деца – това са неща, свързани с кармата и прераждането.

Интересно е, защото има цикли в човечеството. Има периоди на застой. И после периоди на бум. Тогава е било един момент на експлозия, които пораждат теченията. При романтиката всичко се разчупва и дава основа на това, което предстои в ранния 20 век.

Първите прояви на постромантиката са немислими без хора като Шопен, Лист, Шуман, Вагнер в операта. Нищо случайно не се е случило. Не бива да сме песимисти. Естетиката, душевността се е сменила. Може би ще се роди нов стил, нещо различно.

То дали ще включва мелодията така, както я познаваме в епохата на класиката и романтизма? Около 20 век и нататък композиторите бягат настрани от нея.

Бягаха. Вече има дори обратната тенденция. Пендерецки, който беше доста краен, в последните години пише доста по -„православно”. Това са цикли, това са търсения и езикът на композиторите минава през различни фази.

Ако приемем например атоналността или алеаториката са такива цикли, те имат начало и край. След това задължително трябва да дойде нещо друго. Не знаем дали това друго ще е в посока на още по-голямо разкрепостяване. Повече от 2 разкрепостявания едно след друго трудно може да се постигнат.

Тръгнали сме през начален романтизъм, додекафонизма, алеаторни практики, вече всичко се е разградило. Трябва да започнем да изграждаме нещо, за да стигнем до мелодията. Дай боже да се случи нещо, очевидно е, че в момента има застой. С това развитие на технологиите, не знаем дали самия начин на използване на музикалните интструменти няма да претърпи някаква промяна, дали няма музиката да се прави по друг начин. Важното е да е хубаво.

Когато става дума за понятия, няма класическа и некласическа музика. Има хубава и лоша музика, и това е в основата на всичко. Дори това, което стои най-страни от нашите класически интереси, ако е добре направено, то има своята стойност, и за него има аудитория. Не можем да го отречем и да кажем „Това не е музика.”

Много се говори сега за чалгата. Чалгата е една лошо направена музика, няма защо да си кривим душата. Колкото и пари да се влагат в нея и да се търсят най-красивите момичета, все още музиката не е стойностна.

Представяш ли си, че може да еволюира по някакъв добър начин?

Ако се освободи от плявата, може би да, защо не, имаме нужда от едно възраждане на фолклора. Но с хубави аранжименти, и с наистина реално използване на фолкора, защото чалгата използва интонации, и няма нищо общо оттам нататък, нито текстът, нито формата, под която се предлагат. Фолкорът е едно огромно поле за действие - Ето какво ново може да се случи в България, имайки пред вид хора като Кюркчийски и какво направиха от българския фолклор.

Това също не е оригинален фолклор, неговите преработки на общозивестните му песни са неща, претърпели много голяма еволюция, но основата им идва от фолклора. "Калиманко" или "Полегнала е Тодора", това е страшно красива музика, направил е хармонизация, гениално е.

Вълнува ни нас като българи. Чужденецът може да не схване тези детайли, но ето това един път, който може да се следва и да се сътвори красота, а не пошлост.

В известен смисъл това, което правят големите (не искам да ги нарека) аранжори като Филип Кутев, Кюркчийски, това е един вид „използване” на фолклора и неговото довеждане, разпространение в една по-широка аудитория и вкарването му в сферата на класическата музика.

Това си е един вид чалга, защото оригинален фолклор свирят само фолклорните ансамбли и при тях не е съвсем оригинално. Отидеш ли в някое затънтено село и да чуеш една песен и я запишеш, това вече е твоя интерпретация. Сложиш ли я на лист, спира да бъде фолклор.

Тук ни плашат, че в Европа има криза в музикалното изкуство. Съкращават се оркестри и т.н. Всъщност, има ли отлив от класическата музика?

Наскоро в холандия музикалните институти искаха да затворят всичко: цялото радио. Имаше голяма подписка в интернет. Те имат 2 оркестъра плюс лайт джазов оркестър, който е много известен. Вдигна се гоглямо движение и накрая се оказа, че няма да затворят всичко, само единия оркестър, но за хора не се знае още. Беше катастрофално. И това е цивилизована държава.

Има икономическа криза. Първите узрели плодове, които окапват от дървото са културни институти, само че има малки детайли. Когато тези неща се случват у нас и ли на друго място, е важно как се случват, каква е формата и преди всичко какви са последставията?

В България не може да има симфонични оркестри само в София, защото на практика последните събития сринаха филхармониите в провинцията. Очевидно няма средства - не можеше да се продължава с толкова много оркестри в една малка държава, с толкова малко население.

Но според мен трябваше поне да се помисли че в северна Бългрия трябваше да има един оркестър, в южна България един и на морето един. И да се задължат тези оркестри да обслужват цялата си зона. Не да изсвирят един концерт в седмицата в Русе и шапка на тояга, т.е. тези средства да бъдат оправдани с повече дейност, с повече резонанс, и преди всичко с поддържане в тези трудни условия на един културен музикален живот на повече места.

Ако се бяха обединили усилия... Много се твърди, че мининистерството на културата няма бюджет. Ако е така, помислете, съвсем ли нямате пари или имате малко пари и не стигат? Тези малко пари ги сложете на масата, оттам говорете с общините, обединете техните усилия. Оркестърът ще бъде на едно место. Този оркестър ще продуцира всичките си програми поне на 3 или 4 местта. Вижте какъв бюджет имат, какво могат да предложат.

И в крайна сметка един симфоничен оркестър не е чак толкова скъп при положение, че вече го има, не говорим да се купуват инструменти да се строят зали. Материалната база е там. Можеха да се спасят нещата, нямаше желание и няма интерес. Това е проблемът. Все пак в България има хора, които могат да ги посъветват как да направят всички тези реформи. Аз не чух един път да се цитира мнението на някой, който може да ги посъветва.

Шуменска, плевенска, варненска, разградска, врачанска филхармонии - очевидно половин северна България да има тези оркестри, не става.
Събери всички тези оркестри, избери най-добрите музиканти, направи един класен оркестър с най-доброто и нека да ходи да свири навсякъде!

Най-лесно е да кажеш "затваряме". Пито платено, спасявайте се!

По същия начин можеха да оставят Пловдив и Русе  - те са емблематични оркестри за България. Русенският оркестър е създаден от Саша Попов, ами да затворят тогава софийска филхармония, и тя е създадена от Саша Попов. Какъв е принципът? Бил национален институт…

Компететнтните хора, които можеха да направят тази реформа, никои не ги попита. Да не говорим, че има една тотална липса, (дори при тези, които се спасиха: русенска и пловдивска опера) на кадри – мениджъри.

Оперите се ръководят от диригенти. Обикновено, той е главния художествен (ръководител - б.а.), този който коли и беси, и казва как парите ще се разпределят.

Понятието мениджър го няма. Няма хора с ценз, хора които да знаят как да търсят пари.

В Англия операта е много скъпо струващо изкуство. Като се изключи Ковънт Гардън, който има някаква, и то мижава дотация от държавата. Всички останали театри си търсят сами пари.

Те и тук казват, че трябва да бъде така. Да минат на самоиздръжка, но има ли кадри? Направили ли сте нещо да възпитате тези кадри, да ги изпратите да се изучат, да се върнат, да направят нещо? Не, "да се спасят сами" е държавна политика.

Има много простотия, липса на интерес и разбиране на проблема. Това е главната болка. Очевидно е, че не можеше да продължи както беше, но те казаха само това и нищо повече.

Казаха че един билет за операта струва 200, а се продава най-много за 20. Така е в цял свят. Кажете какво да направим, за да спасим операта, а не просто да я закрием.

Дано да дойдат други времена, други политици, дръжавници, които да прозрат за какво става въпрос, които да имат културата.

България ще понесе сега този удар, но при следваща криза, ще бъде фатално.

Руснаците строят две нови зали острани на Маринския театър. И там вече няма комунизъм, но хората имат друго отношение. И там има мафия, но тук е само това, не може да е само това, има и други ценности. Пусни руската телевизия. Няма нищо общо - можеш да видиш предавания за култура и наука!

Какво ще пожелаеш на читателите на Classical-Bg във връзка с Коледните празници?

Весела Коледа, да са живи и здрави и да вярват, че класическата музика може да оцелее в тези трудни условия, мисля че за целта сме нужни не само ние изпълнителите, които сме дали живота си за нашата професия, но имаме нужда от подкрепата на нашата публика и имаме задължението от този двустранен контакт с публиката. Само така ще можем да направим възможна нашата обща цел, да се наслаждаваме на музиката.



Само регистрирани потребители могат да публикуват мнения. Моля влезте или се регистрирайте за минута.