Симфоничният оркестър на БНР спечели през ноември 2010г. престижната награда "Кристална лира". Няколко седмици по-късно Classical-Bg се срещна специално за Вас, любителите на класическата музика, с концертмайсторите на състава - добре познатият на традиционната публика Людмил Ненчев и неговата млада заместничка, родената през 1981г. Галина Койчева. Тяхната оценка на положения труд, интересите на народа и новите стратегии спрямо публиката са само някои от злободневните теми, които засегнахме в разговора с едни от най-натоварените музиканти на България.

На церемонията „Кристална лира” 2010, когато приемахте статуетката, ти каза „Не съм изненадан”. Откъде идва тази самоувереност?

Людмил: Не бих казал самоувереност. Това е една реална оценка на човек като мен, който вече 25 години свири в оркестрите и участва в музикалния живот. В последните години радиооркестърът се утвъди като водещ, особено последните 2 години. Tук оценявам и диригентството на г-н Табаков, и упоритата работа, която той хвърля заедно с нас. Тя доведе до този резултат, че той в момента е наистина почти без конкуренция като оркестров състав.

Слуша ли българинът класическа музика?

Галина: Съдейки по залите, които се пълнят редовно на нашите концерти мисля, че все повече популярност придобива класическата музика, най-вече в София. Не мога да кажа как се случват нещата в по-малките градове, но имайки пред вид какво е положението в България като цяло (интересите на народа по отношение на музиката), мисля че за щастие аудиторията, която проявява желание да идва на концерти, се увеличава.

Л: Бих искал дажа нещо, защото Галя спомена провинцията. Имахме наскоро концерт в Кюстендил, където аз лично никога не бях ходил. Бях очарован от града. Залата беше почти пълна и хората посрещнаха с голям ентусиазъм гостуването на радиооркестъра. Мисля, че няма разлика в културните потребности на столицата и провинцията.

Кой са най-силните години за българската симфонична музика, които помните? Днес ли е моменът?

Л: Не, не бих казал. Веднага ще се върна назад във времето, когато още като студент ‘88 година започнах работа в Софийска филхармония. Тогава наистина бяха златни години. Разказвали са ми за годините на Константин Илиев, дори за годините на Саша Попов. Имаше много възрастни колеги във филхармонията тогава, които бяха свирили със Саша Попов.

Малко преди това радиооркестъра го дирижираше Васил Стефанов. След това имаше много силен период с Милен Начев, но специално за филхармонията от това време, края на 80-те, началото на 90-те години - това за мен беше златен период, който при цялото ми самочувствие на концерт майстор на радиооркестъра, мисля че ние не сме постигнали това ниво все още. Надяваме се да имаме сили, желание и воля да го постигнем!

Има ли връзка с това новата кампания от концертна дирекция? Прави ми впечатление, че са подбрани много мащабни произведения, с огромни състави, които не са изпълнявани или са изпълнявани рядко.

Г: За щастие Маестро Табаков има невероятни познания в тази сфера. Много неща е дирижирал и има богата палитра от интереси спрямо класическата музика, и определено експериментира с нас. Това го кара да е много взискателен, което естествено, ни дърпа и напред.

Ние се сблъскваме с доста трудни и голяма част от тях несвирени произведения в България, които според мен са много интересни за българската публика, защото не свирим само „стандартната” класическа музика. Тя не е само Брамс, Моцарт и Бетовен – нещо, което всички обичат и познават. Това разнообразява програмата и показва по-друг поглед върху нещата, достатъчно интересен, надявам се.

Л: Концертите драстично се увеличиха като бройка, което е отговор на изискванията на това време. Трябва, както каза Маетро Табаков, да защитим съществуването на симфоничната музика в България!

А за бройката, тези трудни и мащабни произведения, като говорих за периода от края на 80-те, началото на 90-те, когато работих във филхармонията, пак с Маестро Табаков - това си е той, това е неговият стил: големи трудни произведения, без да се съобразява с изискванията на публиката (не в смисъл на това, което е популярно). Той слага нови произведения и ги изработва до такава степен, че те да бъдат приети от публиката като нови любими произведения. Тогава той направи цикъл Малер, Брукнер, Скрябин. Сега сме на Шостакович. Това е стил на работа и с оркестъра, и с публиката – издигане нивото и на двете.

Образователните концерти са прекрасна инициатива. Такива имаше по-рано. Изнасяли сме със Софийски солисти и преди това, с оркестър в първи курс, в Банкя. Това е един прекрасен начин за популяризиране на тази музика, защото ние трябва да си защитаваме продукта във времето. Това са деца, които ще бъдат нашата публика, дори и ние да се пенсионираме следващите симфонични музиканти, които дойдат, трябва да имат възпитана публика, което е и наша задача.

Само публика ли търсите или и музиканти?

Г: Това е чудесен начин да накараш подрастващото поколение да се интересува не само от компютри и това, което ги обкръжава на улицата, а да се запознаят с музикалните инструменти, да решат дали това им харесва, дали събужда някаква емоция във тях, за да могат и те самите, не само техните родители, да решават за тяхното бъдеще. Никой не е казал, че трябва да се занимават професионално. Един музикален инструмент възпитава страшно много.

Спомням си, че когато бях ученичка в музикалното училище във Варна първоначално ни задължаваха да ходим на концертите на Варненска филхармония, след което естествено не беше задължително, но беше доста образователно за нас. За един ученик, независимо в каква възраст, е интересно да види дали ще издържи цяло мащабно произведение. Дори на мен като подрастващ музикант, в зависимост от програмата, имаше неща, които ми понасяха добре и неща, който ми бяха по-трудни за слушане, но това ме е възпитало, независимо че професионално съм се занимавала с музика.

Л: Относно възрастните хора, забелязвам последните години (правя ретроспекция към 90-те години, когато имаше голям отлив от концертните зали), публиката почна да „измира”, останаха само възрастни хора, след което се случи и прелом. Трябва да дам положителна оценка на работата на Класик ФМ, не само като радио, а и техния оркестър, които категорично, с целия риск на инвестицията, насочиха рекламата си именно към младите хора: „Дори и да загубим възрастната аудитория, ние искаме да привлечем младите хора.” И действително това се постигна.

Сега там програмите са по популярни. Канят се известни имена, повече към музикалния шоу бизнес и дори поп концерти, с филмова музика, но факт е, че се привлече млада аудитория и от тази дейност спечелиха всички останали оркестри - филхамонията, БНР. Не се и учудвам, защото трябва да си ужасно тъп, че да не ти писне от чалгата и от рапа. Това е толкова досадно...

Как попаднахте на длъжността концертмайстор?

Г: Моята епопея се проточи 2 години. Отвори се работно място в радиото, имаше конкурс, тъй като току що бях завършила академията и като всеки млад музикант пред мен стоеше дилемата дали да остана в България, или да замина в чужбина. Бях си подала документите в чужбина за кандидатстване.

Първоначално идеята ми бе да пробвам за тутист, но имаше добри хора около мен, които ми казаха: „Защо не пробваш директно за концертмайстор? Пък ако стане, те могат да те вземат в оркестъра”. Така и се случиха нещата. Може да се каже, че беше щастливо стечение на обстоятелствата. Имах късмет, освен труда, който положих.

Л: Слава Богу, защото Галя си застана напълно на мястото. Бях убеден преди няколко години, защото бях един от хората, които...

Г: Бяха в комисията...(смее се)

Л: Не, от хората, които ти бяха казали, че си за там. Иначе за мен не беше толкова трудно. Аз бях 13 години концертмайстор на Софийски солисти. Щеше ми се някакво ново предизвикателство. Чудих се дали да се явявям, но в крайна сметка се подготвих за 1 седмица. Явих се и взех конкурса.

След това в работата не съм имал абсолютно никакъв проблем с прехода от камерен към симфоничен, защото преди това много пъти бях водил симфоничен оркестър с всички тези хора, които са в радиооркестъра и ние бяхме не само колеги, а и приятели. Бяхме работили години наред по най-различни проекти като Новогодишния фестивал, лятна академия в Сиена, различни други проекти, организирани тук, в България, също и турнета навън с по-големи състави.

Беше ми съвсем привично и същевременно тук си застанах на мястото, защото съм свирил и соло, и камерна музика. Дори са ми правили забележка, че мисленето ми е не е камерно, а симфонично. И се убедих, че е така когато започнах щатна работа в симфоничния оркестър.

А каква роля игре камерната музика във вашия живот?

Г: Тя освен необходимост, е задъжителна за всеки музикант, на когото живота му ще продължи не като солист, а в ансамбъл - камерен или симфоничен. Тя е задължително условие, за да можеш да работиш с други хора, да знаеш как да реагираш.

Аз имам щастието да продължавам да свиря със състава трио „Арденца”. Миналата година ние взехме „Кристална лира” за състав с Даниела Дикова и Джефри Дийн. Освен това свиря и в други камерни състави. Винаги съм откликвала с желание когато някой ме покани, защото това ме разнообразява, обновява и ме учи на нови неща. На мен ми е потребно и е полезно.

Л: След като дълги години съм се занимавал с камерна музика (имах квартет по-рано, по-късно - в Софийски солисти). Сега предимно свиря с пиано. Иначе участвам в ансамбъл „Музика нова”, (където и ти участваш между другото, и сме свирили доста пъти заедно), където изпълняваме съвременна музика, писана съвсем последните години.

Това също е страшно интересно. Този ансамбъл аз толкова го харесвам! Той ме върна към съвременната музика, защотото в един момент се бях отказал да я свиря по някакви причини. Но тук се събрахме страшно готини хора, и с чувство за хумор, и отговорни към това, което свирят, и с един чудесен ръководител, който съчетава всички тези качества Драго Йосифов.

Това е музиката, която те научава да свириш чисто и прецизно, да слушаш и да се съобразяваш. Това са качества, които би трябвало да ги има и в симфоничния оркестър. Понякога ги има, понякога не се получава съвсем както трябва, но е пожелателно да ги има.

И двамата водите оркестъра на БНР. Случва ли се да свирите заедно?

Г: Случвало се е неведнъж. Миналата година, не знам дали това беше последния случай, на честването на годишнината на Панчо Владигеров с Минчо Минчев, който свири концерт Nо.1 от Владигеров. След това и на Мартенски музикални дни.

Л: Аз ще разкажа един много смешен случай точно за Русе. Имахме два концерта с радиото. По административни причини трябваше и двамата да свирим в двата концерта. С маестро Табаков дискутирахме къде трябва да седне другия, когато единия води. Той каза: „На втори пулт”. Аз казах: „Не е удобно да седне помощник концертмайсторът на втори пулт, защото не е свикнал да обръща ноти - ще стане гаф, трябва да разместваме състава. А този, който свири на втори пулт къде да отиде? Стигнах до извода, че ще бъде най-добре с Галя да свирим на последен пулт." Маестро Табаков: "Ама как на последен пулт?" Аз: „Но маестро, не и двамата (смее е се), единият води, а другият седи на последен пулт". Така и направихме.

Г: Няма нищо лошо да седнеш на последен пулт. Много по-различно е и го осъзнавам в малкото случаи, в които ми се случва. Имаш различен поглед върху нещата. В дъбочина виждаш всеки един от музикантите, диригента от съвсем различен ъгъл, чуваш по съвсем различен начин и е доста опресняващо от време на време да ти се случи.

Аз съм чувала от някои колеги, че едва ли не е по-трудно да се свири на последен пулт...

Г: Има нещо такова, защото звукът стига по-различен начин и по различно време.

Л: Това, дали е трудно или не, зависи от чувството за отговорност. Ако си безотговорен е много по-лесно да свириш на последен пулт, ако си отговорен е еднакво трудно навсякъде. Все пак, позицията на концертмайстор си е доста ветровита. Моята приятелка от радио оркестъра тръгна да ме майтапи на програмата с Шостакович, 4та симфония и аз се ядосах и казах: „Престани, да не мислиш, че е лесно да събираш гилзите от първи ред?” (Смее се).

Разкажете за публиката, която тепърва започва да слуша симфонична музика, каква е точно ролята на концертмайстора?

Г: Шеговито казано - човекът, който излиза последен, дава ‘ла’ на оркестъра, по-точно той го иска от обоя.

Л: И той ако иска му го дава (смее се).

Г: Людмил като дългогодишен концерт майстор би казал...

Л: С моята дългогодишна практика и все по-дълбоко навлизане в тази роля, единствено мога да кажа, че свиренето е не повече от 50 процента от ролята на концертмайстора. Останалите 50 процента опират до личностни качества, до воля, сила на характера. Той трябва да излъчва сигурност с гърба си, защото не вижда цялата група на 1 цигулки. Те не виждат лицето му, не виждат очите му. Той трябва с периферно зрение, с вътрешно чувство да обхваща не само цялата група, а целия щрайх. Има обединяваща функция! Той е стъпалото между оркестъра и диригента. Неговата роля е много комплексна.

Мен като млад, още в Софийска филхармония, са ме учили концертмайсторите Ангел Станков и Йосиф Радионов, също Христо Кърджиев, който дълги години вече е в Южна Африка.

Тук малко по-професионално бих казал, за други които слушат от по-дълги години симфонична музика, какво ме научиха тези хора, защото съм свирил и до Иван Пеев, бившият концертмайстор на радиооркестъра, който в момента е в Сингапур. От него съм научил безкрайно много неща и в чисто човешки план.

Твоята задача е не да изсвириш абсолютно всички ноти в щима, а да изсвириш прекрасно солата си и да обединиш звука на групата. Другото (от Христо) е как се подава: концертмайсторът превежда на инструментален език жеста на диригента. Той е един вид "диригент" на собствената група и от части на целия щрайх. Съществува риска да влезеш пръв и сам, като запевач на хор, защото твоята реакция е най-бърза - на собственото подаване. Христо Кърджиев каза простата фраза: „Много е просто – подаваш и не влизаш”, поемаш звука от групата. Това е начинът да се получи мекия и обемен звук.

Вие безспорно сте доказали качествата си, след като заемате подобна позиция. Мислили ли сте някога да работите в чужбина?

Л: Дълга, трудна и болезнена тема. Имал съм твърде много възможности. Бил съм на 3 пъти, може и повече, пред подписване на договор, с издържан конкурс в чужбина. В един момент започваше вътрешна борба и казвах „Няма да подпиша”, нещо ме дърпа.

И на Табаков му зададоха въпроса, неговият изказ е малко по-директен, той спомена вица за глистите, хайде да не го разказвам. Родина си е, има нещо дето ни дърпа.

Даже от бившата ми съпруга бях обвинен в своеобразна перверзия, отивам, печеля конкурс, прецаквам другите, не подписвам договора и това ми доставяло сексуално удоволствие.

Това е шега като за по-близки хора...

Г: Аз мога да кажа за себе си сходни неща, като изключим шегите. Предложения съм имала да следвам или да работя. Отказах 2 стипендии да замина в чужбина. За щастие продължих следването си тук, взех всички възможни степени. Имах късмета, че тук все още има невероятни преподаватели, от които съм научила много и съм им благодарна не само като музикант, а и като човек, въпреки че нещата не са в разцвета си, а по-скоро в техния залез.

Може би по някакъв начин това ме е накарало да остана в България - това, че виждам как останаха малко хора, които да прокарват идеята на нашето изкуство. Далеч съм от мисълта, че ние ще сме последните будители или хората, които да доизживеят това изкуство, което в световен мащаб малко или много е загубило част от популярността си, поради навлизането на друг стил музика, интернет, информация, или каквото и да е.

Не знам хората, които са заминали в чужбина дали някога ще се върнат. Това е голяма загуба за нас, защото млади способни хора отиват, отдават абсолютно всичко, което могат на друга публика, други хора, друг свят, което за съжаление не се случва при нас.

Никога не бих заминала в чужбина. Винаги ми е било интересно какво е да работиш там, да се справяш с трудностите, които са навсякъде и дали те са от същото есетество като при нас. Това винаги ми е било любопитно, но не усещам потребност, поне за момента, да го направя.

Успява ли българският музикант да преживее достойно?

Г: От финансова гледна точка?

Л: Достойно, не!

Г: Не само ние като музиканти, а т.нар. „интелигенция” - художници, актьори. Ние сме малко мазохисти за това, което правим, защото на нас ни е интересно, ние като музиканти сме закърмени с това цял живот - от 4-5 годишна възраст свирим и това е нещо, от което не можем да се откъснем и то не е свързано с пари. Да, парите не стигат, за сметки за храна, квартири. Кажи ти (Обръща се към Людмил-б.а). Стигат ли ти парите?

Л: Това е абсолютно излишен въпрос. Но аз лично изобщо не мога да си представя да работя друго нещо. Изпадал съм в кризи, отчаяния. Оцеляваме някакси. Някои по-добре, някои по-зле. Ние в радиооркестъра можем да се похвалим, че получваме целите си заплати, защото има колеги, които получават 50 процента, има хора които не получават заплати, има хора, които ги съкратиха...

Бих искал да кажа за мястото на културата, в един по-глобален смисъл (литература и дори наука, което дава облика на една нация), това зависи от интереса, потребностите на самата нация и от отношението на управляващата група хора, политическия елит, което винаги го е имало през вековете, и по времето на Моцарт!

Никога не съм бил фен на политическия елит, но настоящия политичски елит искрено го ненавиждам. А за културата - писна ми на мен и на моите колеги музиканти да ни стават министри на културата хора, които не им е работата това. Сегашният министър на културата вероятно е много добър скулптор. Казвам вероятно, защото аз не харесвам творбите му. От друга страна Стефан Данаилов е един прекрасен актьор, той може би беше най-добрия министър досега.

Емил Табаков е бил министър и той казва, че това никога повече няма да му се случи, и че това е най-черният период в живота му едва ли не.
И музиканти бяха... Толкова ли не се разбра, че музикантите трябва да си вършат музиканщината, скулптурите да си дялкат скулптурите, художниците да си рисуват картините.

На нас ни трябва един добър администратор финансист, който да разпределя финансите, и най-сетне да се оправи трази култура, а не да стачкуваме и да се псуваме по медиите! Това е глупаво!

На нас не ни трябва културен деец за министър. Това е моето категорично мнение, защото вече 20 години страдаме от това.

Има ли кой да го чуе, вие виждате ли политици в концертната зала?

Л: Да виждам понякога, не говоря за министри в момента, мога да кажа двама, които виждам непрекъснато в концертната зала: Михаил Неделчев. Другият е бивш министър на културата от комунистическо време, и шапка му свалям (на Георги Йорданов). Той открай време си идва на концертите и наистина е един министър, който имаше отношение към културата, без самият той да я прави. Ей такъв министър ни трябва на нас. Това не ме прави комунист, аз винаги съм бил абсолютен антикомунист. Говоря за човек с качества и отношение.

Благодаря Ви, нека така да завъшим, с отворена тема...