Преборвайки се с левкимията, създавайки „Тримата тенори” и диск с песни на Андрю Лойд Уебър... Хосе Карерас разговаря със Стивън Мос за възходите и паденията в кариерата.
Чувствам се малко неловко от следното: среща с роденият в Испания велик тенор Хосе Карерас в неговата фондация за изследване на левкимия в Барселона, приклещен между човека от Таймс и журналист от музикално списание, всички ние сме тук, за да отпразнуваме наградата за цялостен принос, която ще му бъде връчена на класическите британски награди идния четвъртък (14.05.2009г- б.пр.), и дискретно да рекламира новия си диск, ненатрапчиво озаглавен „The José Carreras Collection”.
До известна степен срещата е учтива измислица. Например снимката отпред на диска – невъобразимо красив тридесет и няколко годишен, с присвити очи и безупречна, дизайнерски оформена набола брада. Снимката е история, както и любопитната колекция от стандартни оперни арии и модернизирани песни, повечето от които записани преди повече от десетилетие.
Въпреки, че се оттегли от оперната сцена през 2002г., Карерас настоява, че кариерата му е далеч от своя край. „Аз съм все още напълно активен”, споделя той, „Правя по 50-60 концерта на година, и оркестрови и рецитали. Продължавам да пея, защото много обичам да го правя. Колкото по-близо си до края, толкова повече разбираш колко е важно”. Сега на 62 години, той съзнава, че края наближава – „Следващата година ще станат 40 години, откакто професионално пея, така че може и да стане време” – но той отказва да посочи дата, на която ще приключи. Той твърди, че ще разбере кога е дошъл този момент.
Оперната кариера на Карерас бе по-кратка от тази на двамата тенори, с които завинаги ще бъде свързван – Лучано Павароти, който доминираше на сцената на главните оперни театри в средата на шестдесетте му години, и Пласидо Доминго, който все още говори за нови роли на 68 годишна възраст. Това е така, защото през 1987г. на Карерас му поставят диагноза остра левкимия. След това му се налага да пести физическите и гласовите си ресурси и да ограничи появите си. Той твърди, че гласът му е бил все още силен след химиотерапията и няколко години след това; но тялото по-слабо. „За човек на изкуството във всяка сфера е важно да знае докъде се простират силите му, поради което пеех по-малко опера след това”, пояснява той. „Имах една кариера преди болестта, и друга след това. Наложи се да се приспособя към ситуацията.”
А сега? „Нямам силата, която притежавах преди 25 години. Ако бих могъл утре да направя „Кармен” или „Бохеми”, или „Андреа Шение”, или „Трубадур”, няма да пея като преди 25 години. Бих се сравнявал с това какъв съм бил тогава и това не е хубаво”. Дали скърби за западането на този красив, бляскав инструмент? „ Гласът е като човека, като нас самите: всички сме меланхолични към това, което сме изгубили, нещата, които сме можели да правим, когато сме били млади. Но е чудесно да имаме възможността да изпълняваме на сцена. Гласът губи еластичност с годините, но от друга страна може би си по-зрял като интерпретатор, може би подходът към пеенето се задълбочава”.
На концерт той може да изпее материал, който може да е в услуга на по-ограничените му гласови възможности – каталонски и неаполитански песни, лека опера, популярни песни, онези хибридни музикално-религиозни номера, любими на нововъзпитаните тенори-певци на сантиментални песни, както и отделни мощни арии. Той винаги, във всеки случай, е бил склонен да се отдаде на стилова трансформация – засвидетелстват много критикуваната „Уестсайдска история” с Леонард Бърнстейн през 1985г. и диска му с песни на Андрю Лойд Уебър през 1990, прекалено отдалечен за списание „Грамофон”, което отказа да му направи рецензия.
Защо е правил подобни записи? В големите продажби на 80те и 90те години, допуска той, изпълнителите се водеха от звукозаписните си компании. Но той предполага исторически заложена защита на стиловия преход. „Следваме определено наследство от важни тенори – Карузо, Джили, Ди Стефано. Всички тези певци пяха леката музика на тяхното време; за един тенор, неаполитанската песен е почти като да пее „Бохеми”. Тя е много важна част от репертоара. Не вярвах в съществуването на специализирани певци – „Това е тенор за Верди, това е сопран за Пучини”; Вярвам в доброто или лошото пеене и ако пееш добре Бохеми, Тоска и Кармен, със сигурност трябва да опиташ неаполитански песни, защото е друг начин да изразиш себе си.”
Карерас не се оплаква, че е бил повален в разцвета на оперните си сили. Дори подчертава как болестта разгъща живота му. „Дори от най-тежката трудност произлизат положителни неща”, споделя той. Едно от тях, разбира се, е фондацията, която той основава, след като установява колко проучвания са нужни, за да се увеличат шансовете на страдащите от левкимия. Друго, свързано с неговата благотворителност, бяха тримата тенори, които Карерас вдъхнови.
„Да, съжалявам да съобщя, че идеята беше моя”, казва той със смях с пълно гърло. „Пеех във Флоренция, и някой каза, „Хосе, ще направим много специален концерт за финала на Световната купа, и мислихме да съберем двадесетте най-добри певци в света, като маратон.” И аз казах: ‘Вижте, не ви ли се струва, че ще бъде много по-интересно за публиката ако съберем заедно три тенора,’ и най-популярните бяха Лучано Павароти, Пласидо Доминго и аз.”
Концертът в навечерието на Световната купа в Рим през юли 1990, трябваше да бъде еднократен, но успеха им доведе до още 30 изпълнения през следващите 15 години, причинявайки бум в продажбите на записи, и (някои биха спорили) карайки звукозаписните компании да надминат себе си и по размер на договорите за класически артисти, и очакванията за това как биха се продавали дисковете. Това беше зенита за двамата изпълнители и компании, и последвалият спад бе шеметен.
Карерас обаче вярва, че феноменът "Тримата тенори" е помогнал на класическата музика. „Достигнахме публика, която никога не се е интересувала от класическа музика и опера,” настоява той. „Получихме хилади съобщения гласящи „Благодаря ви, концертът беше прекрасен и ми даде възможността да опозная тази музика.” Дали отношението на хората се е променило дългосрочно? „Много хора, които чуха тези концерти сега ходят на опера и си купуват записи с класическа музика като последствие. Не всички, разбира се, но много голям процент от тях.”
Карерас признава, че до известна степен е бил в сянката на двамата си по-възрастни колеги, и изглежда е приел обществената йерархия на Павароти, Доминго и него самия. Но той вярва, че комбинацията е била специална: „Имаше химия между нас.” А съревнование? „Имаше съревнование между нас, но беше разумно.”
Павароти поддържаше Карерас по време на заболяването му в края на 80те години и Карерас направи същото за умиращия си приятел и колега 20 години по-късно. „Мислих си, че ако някой знае през какво си минал, това би му дало малко надежда. Посетих го два-три пъти. Той правеше сандвичи за мен. Всеки път, когато го виждах, дори последният път, само няколко седмици преди да почине, той винаги е бил в добро състояние на духа. Той беше много обогатяващ тип личност.”
С две порастнали деца, трима внуци, трите деца на втората му съпруга, фондацията, страстта му към ФК "Барселона" и в есента на бляскавата му кариера, Карерас изглежда доволен с този спонтанен гърлен смях. „Аз съм голям късметлия” казва той. „Имам в живота си всичко, за което мечтая”. Когато би трябвало да бъдеш мъртъв на 40 години, да бъдеш на 60 години е възхитително, независимо дали можеш да стигнеш горно до или да изпееш "E lucevan le stelle" (от "Тоска" - б.пр.) в Ла Скала. За Карерас, звездите още блестят.
Източник: The Guardian
