К.Б.: Трите партитури бяха записани с Лондонския Симфоничен Оркестър. Имаше ли определена причина да бъде избран точно той?
Решихме да запишем музиката към филмите в Лондон. Казвам ние, но мисля, че Джордж Лукас взе това решение. Той записа част от филма в Африка и Англия и направи част от следпроизводствената работа там. Беше част от плана да записваме там и аз нямах нищо против. Вече бях правил „Цигулар на покрива” и други големи продукции в Англия. Познавах оркестрите много добре и ги харесвах; Беше ми много удобно да записвам там.
Щяхме да използваме оркестър от музиканти на свободна практика, както сторих с „Цигулар на покрива” и други филми. Спомням си, че имах разговор с покойния Лайнъл Нюман, който тогава беше музикален директор на студията „20th Century Fox” и разговаряхме за това кога да записваме, къде и т.н., как да резервираме залите на институцията и всичко останало. Той предложи: „Защо да не използваме ЛСО за тези записи? Не трябва да се притесняваме за това да наемаме музиканти на свободна практика, ще направим само един договорен ангажимент с Лондонския Симфоничен Оркестър.”
Също така, по това време нашият приятел от Холивуд, Андре Превен, беше музикален директор на ЛСО. Позвъних му и попитах: „Какво ще кажеш да наемем вашия оркестър за записите?”. Андре беше съгласен и много развълнуван – той нямаше представа за какво ставаше въпрос в „Междузвездни войни” или какво представляваше музиката, но само идеята, че оркестърът ще има подобно представяне изглеждаше добър план за него. Беше комбинация от много приятни неща. Бях работил в Англия години и познавах оркестрите добре; Познавах ЛСО добре. Те бяха свирили една моя симфония под палката на Превен няколко години преди това и бяха свирили други мои произведения на концерти и други. Много познати сили се обединиха тогава по много хубав начин и аз се забавлявах.
К.Б.: С риск да прозвуча като някой от Entertainment Tonight (забавна информативна телевизионна програма в САЩ), изглежда че Силата е била с всички участници.
(смее се) Силата беше с нас, да!
К.Б.: Как се променяха партитурите от филм на филм, през трите филма?
Сега, когато поглеждам назад във времето на тези 4, 5 или 6 години, отделени за правенето на филмите, те ми се струват обединени. От дистанцията на времето, производственият процес изглежда един кратък период в моето съзнание. Всички партитури изглеждат като една малко по-дълга партитура от обичайната филмова партитура. Ако противоречи на това, което казах по-рано, за писането им една по една, виждам това противоречие, но от дадената дистанция на времето, сега съзнавам, че наистина е едно усилие. Всички партитури са едно цяло и тема, която се появява във втория филм, а отсъства в първия филм, е била вероятно много близо в интервалово отношение, което е, да кажем, нота по нота по нота сродна с тема, която сме имали.
Например, имаме темата на принцеса Лея като романтична тема в първия филм, но после имаме тази на Йода, която е неочаквано романтична във втория филм, но с не толкова далечна връзка в интервалово/мелодично отношение с музиката на принцеса Лея. Могат да се навържат тема след тема. Те са различни, но те също се съчетават много добре и могат да си взаимодействат контрапунктично и биха били част от позната текстура.
К.Б.: Бих желал да се докоснем до някои от темите на героите. Много хора помнят темата на Дарт Вейдър. Каква беше идеята зад Дарт Вейдър и какво мислиш за неговата тема?
Темата на Дарт Вейдър се нуждаеше, както и всички теми по възможност, от силна мелодическа индивидуалност, за да може когато я чуете или част от нея, да направите асоциация с героя. Мелодичните елементи трябваше да имат силна внушителност.
В случая на Дарт Вейдър, медните го извикват в съзнанието заради военното му излъчване, авторитет и всемогъщество. Това по-късно се превръща в мощна военна мелодия, която те грабва веднага, вероятно естествено в минорен лад, защото Вейдър е заплашителен. Комбинираме тези две мисли в този военен, церемониален марш и получаваме нещо, което навярно отговаря на изискванията тук.
К.Б.: И след това героят Люк Скайуокър. Какво ще кажеш за неговата тема?
Цветиста и възходяща; идеалистична и героична по един много различен от Дарт Вейдър начин, разбира се, в много различна тоналност – с много приповдигнато хералдическо усещане. По-голямо от него самият. Бих казал, че неговият идеализъм присъства повече в тематиката, отколкото у самия герой.
К.Б.: А Хан Соло?
Ще направя подобен коментар за музиката на Соло. Въпреки че те се застъпват доста; Имам пред вид, че са едно цяло в моето съзнание, голяма част от него. Разбира се, музиката на Люк Скайуокър съдържа множество подтеми. Бихте подложили на изпитание паметта ми ако ме попитате как и къде съм ги използвал (смее се).
К.Б.: На прожекцията на специалното издание на „Междузвездни войни” през декември, когато главната тема се чу, имаше реакции от публиката. Какво търсеше в главната тема?
Началото на филма беше толкова визуално смайващ с надписите и космическите кораби и т.н., че беше ясно, че тази музика трябваше да те зашлеви право в лицето и да направи силно впечатление. В съзнанието ми е много проста, много директна мелодия, която скача октава по-горе по много драматичен начин и има триола, която някакси грабва.
Опитах се да изградя нещо, което отново би съдържало този идеалистичен, повдигащ духа, но военен пламък. Поставих го в медните инструменти, които обичам така или иначе, и на които съм свирил като студент, като младеж. Гледах да се получи в най-яркия регистър на тромпетите, корните и тромбоните, така че да имаме ослепителено бляскави фанфари във встъплението на произведението. Съпоставих това с втората тема, която беше лирична и романтична, също и приключенска. Придадох му цялостно церемониален вид...не е точно марш, но близо до това. Така че почти би ти се приискало да (смее се) изпънеш крака, да станеш и да отдадеш чест когато го чуеш – имам пред вид, че притежава малко от този церемониален аспект. Повече от малко.
br />Ответът на публиката, за който питаш е нещо, което със сигурност не мога да обясня. Бих желал да мога да го направя. Може би комбинацията на звуково и визуално попадение при хората, по начина по който ги докосва, трябва да свидетелства за някаква колективна памет – говорихме за това преди, че не го разбираме точно. Някакви спомени за Бък Роджърс или Крал Артур, или нещо от по-ранните културни ценности на нашите умове, спомени за животи от миналото, не знам. Но има този нещо като резонанс – резонира в самите нас, в героичен отминал живот, който всички ние сме изживяли.
Сега сме въплътени в някакъв индуски идеал, но мисля че това е, което се случва в музикално отношение. Това е, което по време на изпълнение се опитваме да получим в оркестрите, и го дискутираме по време на репетиции: не са само нотите, а това връщане назад в миналото. Като човешки същества, не знаем дали имаме бъдеще, но със сигурност споделяме велико минало. Запаметили сме го в езика и преди него дори, и ето къде живее музиката – в това място в душите ни, в което може да проговори.
Вижте още:
Интервю с Джон Уилямс Част III
Джон Уилямс в блога за класическа музика
