I Част
Ричард Уигмор описва музиката от класическата епоха и обяснява как главните културни промени на времето оформят креативността на композиторите.
Периодът, който се простира приблизително от смъртта на Бах през 1750г. до смъртта на Бетовен през 1827г. е практично, ако не твърде неточно, наречен Виенска класика. Въпреки че главните му радетели, Хайдн, Моцарт и Бетовен, не биха се оценили като „класици” – наистина, по времето на Бетовен, немският писател ЕТА Хофман характеризира и тримата композитори като „романтични” – думата внушава определени доминиращи идеали за баланс, пропорция и съгласуване на контрастите, които са в центъра на изкуството на Виенския триумвират и на по-неизвестните им съвременници.
В сърцето на т. нар. Виенски класически стил е принципът на сонатността (терминът „сонатната форма” е измислица на по-късния 19 век), който се развива от двуделните танцови форми от барока. Но докато менуетът или курантата от Бах, или Хендел обикновено наблягат на продължителността на фактурата, безметежна мелодична линия и самостоятелна емоция или „Affekt”, новите сонатни структури представят динамичен, драматичен сблъсък, базиран на тонални контрасти и ясно изразени, остро артикулирани събития, тяхната разработка и накрая разрешението им в главната тоналност.
Толкова много сила и влияние е придобил сонатния стил до 1780-1790г., когато Хайдн и Моцарт са били в зенита си, че прониква във всички музикални форми и жанрове. В секстета от трети акт на операта „Сватбата на Фигаро”, например, сонатният замисъл е перфектният музикален еквивалент на сценичното действие - докато първоначалната ситуация всява объркване и разногласие, в последствие има помирение.
Сравнете част от концерт или сюита от Хендел или Бах с ранен пример на новия сонатен стил – да кажем симфония на Джовани Батиста Самартини (1700/01-75) или Йохан Щамиц (1717-57), или соната от Балдасаре Галупи (1706-85), и мигновено ще бъдете поразени от съществената простота на текстурата, фразирането и хармонията. Изчезнала е полифоничната фактура и често несиметричното фразиране от бароковите части. На тяхно място имаме обикновено поредица от къси, ритмично откроени мелодични клетки, подредени в дву- и четиритактови фрази, с чести каденци. Инересът е почти изцяло насочен към движението в горния глас: акомпаниментите са с тънка фактура, с поредица повторения на ноти, а хармониите диатонични и бавно променящи се. Всичко се свежда до елегантност, „естественост” и лесна възприемчивост.
Този ранен класически стил, така нареченият „галантен стил”, съответства на изкуството рококо (идва от френската дума rocaille – украшение с раковини) – представени от scenes galantes на Уато – и архитектура, с тяхното акцентиране върху въздушна лекота, грациозни лъкатушещи линии и изтънчен хумор. Галантният стил е най-добре отразен музикално в творбите на най-младия син на Йохан Себастиан Бах, Йохан Кристиян Бах („Лондонският Бах”, 1735-82), с рядко срещаната дарба за създаване на бляскава и чувствена мелодия, както и Луиджи Бокерини (1743-1805), чиито струнни квартети и квинтети (с две виолончели), композирани за Испанския двор комбинира колоритни, често цветущи фактури с екзотична нишка и средиземноморска топлота и morbidezza (галантност - б.пр).
„Галантният стил” също прониква в много от творбите от момчешките и юношески години на Моцарт: наистина, произведения като Ла мажорната симфония, No.29, и последните три цигулкови концерта го издигат до върховно ниво – музика, която по думите на Мейнард Соломон, неотдавнашен биограф на Моцарт, „превръща прелестта в екстаз, а изяществото във величественост”.
Източник: Gramophone
Към II част
