Култът към чувствителността – IV част
Заедно с немския поет Клопщок и ирландския писател Лорънс Стърн, Русо е имал също ключово влияние върху немската естетика на Empfindsamkeit, или „повишена чувствителност”, най-вече чрез повестта за нещастната любов, ревност и сантиментална меланхолия „La nouvelle Héloïse”. В немската литература Empfindsamkeit се проявява в творби като”трагедиите на буржоата” на Лесинг и най-известната – повестта за възпрепятстваната любов и самоубийство на Гьоте, „Страданията на младия Вертер” – по-късно в живота си Гьоте се отрича от „жалкото самоизтезание” на повестта.
В музиката тази естетика е култивирана от група северногермански копозитори, включващи Карл Хайнрих Граун, чиято до болка втръсваща сантиментална оратория Tod Jesu (1755) се превръща в паметник на Empfindsamkeit.
Фигура с далеч по-богато въображение и издържливост, обаче е вторият син на Йохан Себастиан Бах - Карл Филип Емануел Бах (1714-88), чиито клавирни фантазии, ронда и сонати отхвърлят елегантните фриволности на галантния стил, и често извличат много лична склонност към унила самоанализа, с лъжливи и outré (престъпни – б.пр.) хармонии, и странни несвързани ритми и фактура.
Тази естетика на „повишена чувствителност”, реакция срещу „рационалната” нишка в мисълта на Просвещението, е тясно свързана с прото-романтичното движение известно като Sturm und Drang (Буря и натиск) по кървавата драма на Максимилиан Клингер за американската революция (1776). Литературата на Sturm und Drang е илюстрирана от пиеси като Götz von Berlichingen на Гьоте и Die Räuber (“Разбойниците” – б.пр.) на Шилер - подчертано насилствена, нерационална емоция и отричане политическите и обществените условности.
Музикалните й прояви – своеволните симфонии и концерти на К.Ф.Е. Бах, революционният балет „Дон Жуан” на Глук и необузданите симфонии в минорни тоналности на Хайдн, бохемът Дж.Б. Ванхал, юношата Моцарт („малката” сол минорна, К183) и други – всъщност предшестват официалното литературно движение.
Но подходът на мрачността, примитивното и ужасяващото в европейското изкуство е бил вече заложен в "Осианските поеми" на Джеймс Макферсън (най-великият литературен измамник на века), Reliques на Бишъп Пърси и готическата фантастична творба The castle Otranto („Замъкът Отранто” – б.пр.) на Хорас Уолпол.
Подобна литература е израз на това, което философът Едмънд Бърк нарича с термина „възвишено”, и използва величественост и ужас (вдъхновени от естествени явления като гробища, океани и диви планини) като контраст на „красивото”, което Бърк асоциира с чистота, разум и класически пропорции. „Възвишеното” изложено от Бърк се превръща в ключово понятие в естетиката на късния 18 век; и в музиката е било извънредно проявено в творби като „Дон Жуан” на Моцарт, „Сътворението” на Хайдн и „Ероика” на Бетовен и петте симфонии.
Източник: Gramophone
Към I част
Към II част
Към III част
